Как да отгледаме дете, което да се справя в истинския свят

Напоследък много хора се тревожат за пътя, по който е поело човечеството. Може би е заради поредицата терористични атаки из целия свят. Може би е заради тона на президентската кампания. Може би защото много от нас страдат от тежък дефицит на емпатия заради ужасите, които хората си причиняват един на друг с плашеща честота.

Може би е заради данните, които ни казват, че днешните студенти са много по-малко емпатични и много по-нарцистично настроени, отколкото техните предшественици.

Липсва човечността ни, чиито черти определят най-положителните страни на нашия вид. И това са характеристики като емпатия, преценка как нечие поведение влияе на останалите, разрешаване на противоречия без конфликт, поглеждането през очите на другия и честност. Както пише Дейвид Брукс в „Пътят към характера“, много е лесно да изгубиш важността на тези характеристики в заетия ни, разсеян, запъхтян свят, обсебен от постижения и обществено положение.

И е лесно да забравим, че децата ни се нуждаят от нас, за да им предадем точно тези умения, да ги моделираме и да им предоставим много възможности да ги практикуват.

Дали начините, по които се грижим, учим, дисциплинираме и общуваме с децата си – следващото поколение човешки същества – възпитава и оформя точно тези умения? Много от разпространените родителски стратегии – например тези, които включват налагане на родителската воля и които много родители прилагат почти автоматично – не работят в тази посока.

Стратегии като наказвания, броене до 3, черни точки, печелене и губене на привилегии са едностранни, защото изваждат на преден план подчиняване на родителските директиви и разчитане на сила, за да се постигнат дадени цели.

Има ли друг начин? Аз пледирам за промяна на начина, по който родителите влияят на децата си, от сила към сътрудничество. Да дадем глас на детето за неговите лични дела и за решаването на проблемите, които засягат неговия живот, е всъщност една чудесна подготовка за истинския свят – много по-добра от сляпото следване на авторитета.

Прилагам един и същи модел, наречен Сътрудничество и проактивни решения, с всички деца с поведенчески проблеми от доста време насам. Но също така си давам сметка, че това е плашеща територия за много родители, които се притесняват, че ще изгубят контрол и авторитет, ако сменят перспективата от сила към взаимност, че всичките им очаквания ще се окажат напразни. Контролът, разбира се, е илюзия.

Нито един родител няма контрол над начина, по който ще се развие детето му. Най-доброто, към което може да се стремим, е влияние. Родителите имат много повече влияние и гласът им се чува много повече, когато те самите слушат децата си и ги включват в решаването на проблеми, които засягат техния живот.

Колкото до очакванията – невъзможно е да ги нямаме, когато сме родители. Но разликата е в това дали разрешаваме проблемите едностранно или заедно.

Как се решават проблеми в сътрудничество? Процесът, който е много по-ефикасен, когато се прилага проактивно, включва три стъпки:

- емпатия – тогава се събира информация от детето, за да се разбере какво го тревожи, каква е гледната му точка към очакването, което не може да покрие;

- посочване на притесненията на възрастния е следващата стъпка, в която родителят изказва своите тревоги и ги предлага като тема за размисъл;

- поканата е последната, когато дете и възрастен работят, за да постигнат взаимно удовлетворяващо ги решение, такова, което успокоява притесненията и на двете страни.

Ето няколко основни точки, които да не забравяте, когато прилагате този модел:

Непокритите очаквания са предсказуеми
Децата и родителите обикновено се карат за едни и същи несбъднати очаквания всеки ден, без да решават нищо. Може да направите списък с очакванията, които вашето дете не успява да покрие. Всяко непокрито изискване може да се предвиди и това дава възможност да бъде обсъдено и решено предварително.

Не се предавате, а решавате проблем
Правите го заедно с детето си. Не губите авторитета си, когато решавате проблемите по този начин, а по-скоро си печелите партньор в справянето със сложни ситуации.

И трите стъпки са много важни
Ако притесненията на детето ви не са назовани и изяснени, проблемът няма да бъде решен. Ако вашите притеснения не са назовани и изяснени, проблемът няма да бъде решен. Ако решението не се отнася и до двете страни, проблемът няма да бъде решен.

Вие не просто се справяте с проблем, вие отглеждате човешко същество
Решаването на проблемите, които предизвикват сблъсък между вас и детето ви, със сигурност ще намали възможността за конфликт. Но в тези три стъпки се случва много повече от разрешаване на някакъв казус. В първата стъпка – емпатия, детето ви се упражнява как да идентифицира и изказва притесненията си (изключително важно житейско умение), а вие се упражнявате в това да слушате (друго важно умение).

Във втората стъпка то тренира емпатията си, като се опитва да погледна нещата от чужда гледна точка и си дава сметка как неговото поведение влияе на останалите (още едно умение), а вие практикувате изказването на тревоги, вместо на готови решения. А в поканата – третата стъпка, заедно с детето си проучвате алтернативни решения, уверявайки се, че те са задоволителни и за двете страни, и справяйки се с различията без конфликт.

Сблъсъкът между вас и детето не е неизбежна част от родителството
Не и ако сте партньори в решаването на проблемите.

Направете го правило
Не се справяйте с проблемите заедно от време на време или само когато едностранните решения се провалят. Процесът може да е сложен и труден. Но уменията, които се опитвате да възпитате, си заслужават усилието.

Д-р Рос Грийн
Източник: Washington Post